SportaBG.com е спортен български портал. В сайта можете да намерите хиляди новини от света на спорта, авторска фотогалерия, прогнози, резултати на живо и други

Tой е първият и единствен българин, шампион на Германия по футбол. Роден е в Ботевград, юноша на “Левски”. В мъжкия футбол първо рита за родния “Балкан”, после за “Славия”, преди от “Герена” да си го върнат. Но скоро борбеният халф е “откраднат” от новака в Бундеслигата “Кайзерслаутерн”, с който триумфира веднага. Точно преди 15 години. След 7 успешни години при “лаутерите” преминава във “Волфсбург”, но тежки контузии на коляното слагат край на кариерата му.

Връща се в Ботевград в ролята на човек-оркестър – футболист, директор, треньор... Междувременно е играл на световното във Франция през 1998 г. и Евро 2004 в Португалия с националния отбор, в който печели симпатии със сърцатата си игра. Преди месец се върна на “Герена” като помощник-треньор на Николай Митов в “Левски”. На 29 юли става на 40 години. Тепърва ще разберем дали за него ще се говори и като за успял треньор. Днес в “Шампиони на масите” на “24 часа” говорим с винаги интересния човек Мариян Христов.

- Помниш ли 2 май 1998 г.?

- Това е дата, която не мога да забравя – с “Кайзерслаутерн” предварително станахме шампиони.

- Един кръг преди края на първенството “Кайзерслаутерн” става първият новак, спечелил шампионската титла в Бундеслигата. Как прие Германия този феномен?

- В началото на сезона Германия отказваше да го приеме, но след първите мачове и особено в края на първия полусезон отборите ни взеха доста на сериозно.

- Как празнувахте с хилядите на стадиона след 4:0 над “Волфсбург”? И директно след мача ли поехте на своеобразен бирфест за триумфа над институцията “Байерн” (Мюнхен)?

- След мача почти всички фенове слязоха на терена. Еуфорията беше голяма. Вечерта имахме организирано празненство. Но голямото празнуване беше след последния мач в Хамбург – открит автобус, пълни улици. Кайзерслаутерн е малък град и по улиците имаше три пъти повече фенове, отколкото жители. Това е отбор с традиции, целият регион живее с “Кайзерслаутерн”.

- Има ли още гордост у теб всеки път, когато чуеш “първият българин, шампион на Германия”?

- Изпитвам гордост, че успях да постигна нещо. Но след толкова години вече не е добре за мен да живея с миналото. Задоволството го има. Спомените остават, но са важни само на маса.

- Какви интересни истории помниш от тогава?

- Шампионската година ми беше първа в Бундеслигата. Беше ми трудно да комуникирам със съотборниците. Имаше чехи, с които се разбирах по-добре. Но като цяло беше странна ситуация за комуникация. Често е имало майтапи заради трудността да се разбираме. По едно време си говорихме повече с езика на ръцете. Но пък имаше много добри футболисти от всякакви страни и национални отбори. От многото чужденци всеки поназнайваше по няколко думи на друг език и ставаха интересни разговори, но се разбирахме. На футболния терен обаче езикът е един и същ за всички – на него се разбирахме отлично.

- Вкарваш 5 гола през шампионския сезон, но много ценни за титлата – за 4 победи и един хикс. Кой ти беше най-скъп – за 2:0 над “Байерн” или пък онзи за 2:1 над “Хамбургер” в 90-ата мин? Помниш ли ги всъщност?

- Естествено, че си ги спомням. Още след първия си мач получих контузия и не играх два-три месеца. Но после влязох добре. Може би първият ми гол в Бундеслигата срещу “Хамбургер” ми е най-ценен, още повече че донесе и победата в 90-ата минута. Но всички ми бяха важни, защото донесоха доста точки на отбора – и за 1:0 в Щутгарт като гости, и за 3:2 над “Кьолн” и за 1:1 като гости на “Шалке”. Не отдавам голямо значение на головете, защото спортът е отборен. Но е приятно да си ги спомням.

- Поддържаш ли връзка с някой от шампионския отбор, как приемаше впоследствие новите триумфи на Ото Рехагел?

- Как да не се интересувам от успехите на Ото Рехагел и как да кажа нещо ново за качествата му! Ото Рехагел е човекът, който ме взе от “Левски” и ме утвърди в Бундеслигата. А успехите му говорят сами какъв специалист е като треньор. Но като човек е просто супер. Аз с такъв човек и досега още не съм работил.

- Каза ли ти нещо специално, когато реши да те привлече?

- Той беше особен, но много добронамерен човек. С абсолютно всеки футболист разговаряше всеки ден. Искаше и правеше всичко чужденците да се интегрират бързо в клуба. Знам от него, че той избира самите футболисти, които да привлече, не само според футболните им качества, но и според характера им. Обичаше неговите футболисти да имат сериозни приятелки, даже и да имат семейства. Това си е негово виждане, негова тактика. Впоследствие, когато можехме да си говорим повече, той ми е споделял това свое изискване към играчите. А успехите му показват, че явно е бил прав. Беше голям човек, нямаше специално отношение към мен, както и към никой друг. Абсолютно към всички беше като баща. Много приятно усещане.

- Тоест и съпругата ти Диана има огромна роля за триумфа и кариерата ти в Бундеслигата? (Тогава Мариян и Диана още не са женени, но имат сериозна връзка - б.а.)

- Естествено, ние, мъжете, без жените сме нищо.

- Помниш ли мачовете срещу Боримиров в Бундеслигата?

- Да, срещу “Мюнхен 1860” винаги е било интересно, защото с “Кайзерслаутерн” са като побратими в Бундеслигата. Отборите много се обичат, агитките много се подкрепят. Винаги когато играехме един срещу друг, атмосферата бе като за приятелски мач – феновете бяха с еднакви шалчета – половината на “Кайзерслаутерн”, половината на “Мюнхен 1860”. По трибуните е едно, на терена винаги е било битка.

- В първия отбор на “Левски” като футболист прекарваш 2 години, с какво ще ги запомниш?

- Аз съм юноша на “Левски”, от 6-и клас постъпих в спортното училище на “Раковски”. Цоло Буров ме привлече от Ботевград. Така че във въпросния период бях щастлив, че се завръщам отново в дома си. Тогава нямахме чужденци в отбора, абсолютно всички бяхме българи. Бяха трудни години, “Левски” нямаше толкова ресурси, организацията не беше на такова ниво. Но пък играх с отлични футболисти. Добър отбор, но не успяхме да спечелим нищо тогава.

- Преди връщането на “Герена” мина през “Славия”, какво ти даде “белият” трамплин?

- В “Славия” е много хубаво, особено за младите футболисти, защото имаш спокойствието. Кано Коцев, лека му пръст, ме привлече в “Славия” и застана зад мен. Но не съм го подвел. И още от първите мачове започнах да играя в 11-те, и то доста силно. Но “Славия” също тогава имаше много силни футболисти. Имах удоволствието да играя с Шаламанов, Чилибонов, Юруков...

- Как се стигна до връщането ти в “Левски”?

- Все пак бях млад футболист и сигурно съм направил впечатление. Андрей Желязков настоя да ме привлекат, така и стана.

- Започна и завърши кариерата си на футболист в родния “Балкан” (Ботевград). Помниш ли интересни случки, мачове, драми, ритници по терените във “В” и “Б” група?

- Там винаги ми е било супер. Още като млад футболист, след казармата, когато се върнах там, бяхме в “А” окръжна и беше доста интересно. После влязохме във “В” група, борихме се за “Б” група, но за малко не успяхме. За мен е удоволствие да играя и в по-долните групи, защото обикаляш почти цяла България, ходиш в по-малките градове, виждаш хората. Тогава и доста по-силни футболисти играеха в тези групи. Там винаги се е играело на кръв, имало е и грубости, но това е част от играта и се създаваше хубава атмосфера. Ставаха истински дербита. Като млад футболист винаги ми е било кеф да играя там.

Никога не съм си и помислял, че ще пробивам в големия футбол. А вече в края на кариерата пак ми беше готино да използвам всеки момент да се забавлявам и отново да си правя кефа. Защото знаех, че идва моментът, в който нямаше да мога да го правя. И използвах всеки мач за удоволствие. Когато с Кано се върнахме в Ботевград, ни беше супер. Защото обичахме футбола. Той много го обичаше. Отивахме на стадиона по 4 часа преди необходимото – говорехме за футбол, оправяхме пистата, искахме и стадионът да има по-хубав външен вид, да направим и нещо за юношите... Да, чувствах се като вкъщи.

- Липсва ли ти Кано Коцев? Вероятно отдаваш процент от успехите си във футбола, а и в живота на него?

- Естествено. Бате Кано липсва на много хора и винаги ще ни липсва. Но такъв е животът, добрите хора винаги си тръгват първи.

- Когато се прибра от Германия, каза, че ти се иска да си треньор в България, но не на всяка цена. Че няма да се предлагаш на никого, а ще чакаш да бъдеш оценен. Понатрупа опит в Ботевград, научи нещо от треньорската школа... Наближава ли твоят момент?

- Аз винаги казвам, че искам да работя в отбор, в който ще те оставят да работиш. И да зависи нещо от теб. В живота нищо не е на всяка цена. Амбицията е хубаво нещо, но прекалено амбициран ли си, не е на добре. Но на всеки човек идва моментът, в който може да си използва шанса. Хубаво е, че аз сега мога да работя това, което ми доставя удоволствие.

- В тежък момент за “Левски” стана част от треньорския щаб, изненада ли те поканата?

- Доста ме изненада. Но дойде ли предложение от “Левски”, няма момент, в който да откажеш. Длъжен съм да опитам. А какво ще стане, ще видим.

- Как ти се вижда новото поприще – участията в тренировките, но от другата страна, и емоциите от скамейката?

- Точно това ми доставя удоволствие – че работя с млади хора. Във футбола си част от нещо, което ти харесва, има позитивни емоции, както и негативни, но това е част от живота. Ако е само позитивен, няма да е интересен. Искам да работя. А и съм много приятно изненадан от всички футболисти в “Левски”.

Особено добро впечатление ми правят младите момчета, които са добри и като футболисти, и като млади хора. Има особено мнение, че младите са друг тип хора. Нормално е да са по-отворени, доста повече новости са виждали и виждат постоянно. Имат по-големи възможности. Много съм изненадан - изобщо не съм очаквал да са толкова скромни момчета, да работят толкова добре и с такова усърдие.

- Как се работи с Ники Митов, с Елин Топузаков?

- Супер. Ние с Ники Митов се познаваме от деца. И с Топчо се познаваме доста отдавна, когато дойде юноша в “Левски”. Аз никога не съм имал проблеми с който и да е футболист или треньор. Предполагам, и те с мен. Аз винаги казвам нещата, както ги мисля. Друг е въпросът дали някой се обижда, или не.

- Какъв е първият спомен, който имаш от Ники Митов?

- Когато ме приеха в спортното училище в “Левски”, когато ме заведоха в интерната на “Герена”, ме настаниха с Ники в една стая.

Той е една година по-голям от мен и беше дошъл предишната година. Доста време прекарахме близо един до друг. Станахме близки и си ходехме на гости – аз в Белово, той в Ботевград. После позагубихме връзка и сега пак сме заедно.

- Той ли е настоял да влезеш в треньорския щаб?

- Нямам представа, не съм се и интересувал. Аз един-два пъти съм се виждал и с Иво Тонев, който имаше някаква идея. Та не знам дали е негова, или на Ники Митов. Още не съм ги питал, защото това не ми е най-важното.

- Явно отпреди над 25 години имате интересни истории с Митов?

- Да, бяхме доста малки, от провинцията, сами в София. Беше доста интересно и при пътуванията до училище, защото от “Герена” до “Раковски” разстоянието не е малко. Пътувахме постоянно. С автобуси.

Сменяхме по 3-4 автобуса – кога стигнеш, кога не стигнеш навреме. Сутрин почти целият хотел се изнасяше заедно към спортното училище. Деца от всякакви видове спортове – борба, художествена гимнастика, щанги... Всички от провинцията всеки ден се гледахме едни и същи на спирката. Бяхме малки, но имаше и контрол в общежитието. Отделно треньорът Цоло Буров беше поел ангажимент към родителите.

- Какво не ти харесва в българския футбол?

- Аз съм привърженик на немския футбол. И специално на мен сега ми липсва скорост и борбеност. Това вече са основните компоненти във футбола.

- Какви оферти си имал да останеш в Германия, преди да решиш, че се връщаш в България?

- Имах оферти. Можех да продължа да играя. И в Германия, и в друга държава. Но след последните контузии коляното ми вече не беше добре. Постоянно трябваше да се почива, да се слага лед. За семейството ми беше мъка, все внасях лошо настроение. Един човек, когато не се чувства комфортно, дори и да не иска, пренася своето настроение върху семейството. Нямах възможност да обръщам внимание и на децата си, да ходим на разходки, докато трябваше да почивам. Лед, тренировки на коляното, пак лед... През тези години ги ощетявах доста. И си казах – стига толкова.

- Когато един ден през есента на 2007 г. от дома си в Брауншвайг ми каза, “спрях с големия футбол, но не го тръбя”, признавам, че ми стана тъжно. Но помня други твои думи: “За пари не ми се играе. Не съм някой, който веднага стяга куфара за 50 000 долара. Вече обръщам повече внимание на семейството си”...

- Това е причината – исках да обръщам внимание на семейството си. От 3 г. се бяхме установили там, имахме къща, децата ходеха на училище. Не ми се местеше в друг град или държава за по една година или 6 месеца да вземеш някое евро. Вярно – парите са важни на днешно време, но за мен не са най-важното. Има една приказка – човек знае две и двеста. Стандартът, който си поддържал като футболист, не можеш да го поддържаш цял живот. Да ви разправям, че парите не са важни, е глупост. Но не са най-важното. Когато човек стигне една възраст, вече гледа да прави повече неща за децата си. Те са му основният приоритет.

- Едва ли са много футболистите, които могат да кажат “за пари не ми се играе”...

- Аз познавам доста. А и не мога да кажа, че не съм и печелил пари, защото 10 години имах договор в Бундеслигата. Но накрая не ми се искаше да правя схеми – тук-там за по 6 месеца и за някое евро.

- Има ли моменти, когато си съжалявал, че си се върнал в България?

- Намерението ми винаги е било, когато свърша с футбола, да се върна в България. Никога не съм си мислил да остана там. Не защото не съм имал какво да правя и да живеем добре. Родината липсва доста на всички, които са в чужбина. Приятелите и семейството особено. В България си имаме обичаи, доста сме различни с немците. Човек привиква, но не може да промени манталитета си изцяло.

- Кое най-много ти харесва от българските нрави и обичаи?

- Особено отношението между баби и деца в България е доста по-топло, отколкото където и да е на Запад. Там хората след 50-60 тръгват да обикалят света и не ги интересуват децата и внуците. Аз не казвам, че е лошо – защото цял живот си работил, трябва да изпиташ и удоволствие от живота. Но у нас отдадеността на бабите особено към внуците е уникална.

- Мислил ли си за какво са ти попречили тежките контузии във “Волфсбург” - за още две-три годинки в големия футбол, за още битки за националния отбор, за евентуално завръщане в “Левски” като футболист?

- Винаги съм бил доволен от това, което съм направил. Да, могло е и повече – да изиграеш някой мач по-добре, няколко години отгоре... Но това е съдбата, ти не можеш да избягаш от нея. Въпреки контузиите аз съм доволен от своята.

- Имал ли си покана да се върнеш на “Герена” тогава?

- Имах. След като приключих в Германия, ми се обадиха. Но аз не съм от тези хора, които ще тренират два дни и ще играят в мача в събота, а тези, които са тренирали цяла седмица, няма да играят. Иначе можех да си го позволя. Но натоварвания всеки ден, най-вече заради коляното – не. И някак си от морална гледна точка чувствах, че не мога да го причиня на съотборниците си. Не можех да го играя някакъв привилегирован за сметка на друго момче в “Левски”.

- Как определяш кариерата си в националния отбор? Успял играч според възможностите ни – все пак си играл на Мондиал 1998 и на последния ни голям форум – Евро 2004, или съжаляваш, че не си постигнал нещо по-голямо?

- 10-11 години бях в националния отбор. Винаги можеш да постигнеш повече. Но аз съм много горд, че с националния отбор съм бил на световно и на европейско.

Изживяването е много добро. Въпреки че и двете ни участия може да определим по-скоро като катастрофални. Но самото класиране, самото участие – прекрасно изживяване. Заслужава си. А и покрай футбола се обединяват хората. Дано да успеем да се класираме и сега на голямо първенство, за да го изживеем отново.

- Като човек със самочувствие и хъс как оценяваш желанието за победи на сегашния национален отбор, явно вдъхновен от Любо Пенев?

- Много се радвам на Любо, че успя да накара тези момчета да играят така. В България всеки иска отборът да се бори и да дава всичко от себе си. И Любо го направи. Вижда се, че само с това отборът се преобрази и играе много добре. И на всички съперници им е трудно. Да, ние нямаме този избор, но играчите ни не са по-лоши. Трябва да се борят. Правят го и цяла България го оценява.

- Липсва ли й на четата на Любо Пенев лидер и биткаджия като Стилиян Петров?

- Стилиян липсва на много хора. И винаги ще липсва като играч. И в “Селтик” да питат – още им липсва. В националния отбор – също. И понеже повече няма да е футболист – Стилиян винаги ще липсва. Но не само като голям играч. А и като характер, като приятел. Във всички отбори, през които е минал. Просто е толкова добър човек, че... Аз по-добър човек от него не познавам. Стилиян е един от най-добрите ми приятели. Ако не се чуем през няколко дни, то всеки ден си пишем. Много е хубаво да имаш такъв човек за приятел.

Обичам да разговарям с него, защото винаги е бил от хората, здраво стъпили на земята. А и винаги помага на човек в нужда. За него каквото и да кажа, ще е малко. Затова ще кажа пак това – по-добър човек от него не познавам.

- Чу ли се със Стенли, след като официално обяви отказването си?

- Още много преди да го съобщи, знаех, че той няма да може да продължи да се състезава. Сега го обяви официално. Привържениците загубиха любим футболист, но най-важното е, че той спечели най-важната си битка.

- Нека финалът на интервюто е с немска връзка – какво е мнението ти за германския финал в Шампионската лига на “Уембли” за 150 г. английски футбол?

- Супер. По-добро нещо не можеше да се случи. Аз винаги съм за немците да победят. Този финал е голяма победа за немския футбол и удар по другите водещи държави, не само по Англия. Но със стратегията, която развиват в Германия за детско-юношеския футбол в последните 7-8 години, няма нищо чудно. Постоянно са на европейски и световни финали при юношите. А най-хубавото е, че във всеки отбор в Бундеслигата има поне по двама-трима титуляри на 18-19-20 г., които играят не просто роля, а важна роля. Това е невиждано за Европа.

- “Байерн” или “Борусия”?

- За немците съм.

Снимка: 24 часа