SportaBG.com е спортен български портал. В сайта можете да намерите хиляди новини от света на спорта, авторска фотогалерия, прогнози, резултати на живо и други

Така е било писано, големите български футболисти Никола Котков и Георги Аспарухов да останат завинаги заедно - и в живота, и в смъртта.

Но преди да загинат на Витиня и да се превърнат във вечни легенди, те имат и много мачове, в които са били редом. И един от тези емблематични сблъсъци, незабравими и до днес, е абсолютната емблема на тяхното невероятно изкуство да творят шедьоври с топката.

На 16 септември 1965 година България играе изключително важна среща за класиране на световното първенство в Англия. На националния стадион “Васил Левски” съперник на националите е отборът, наричан “червените дяволи", далеч преди този прякор да стане синоним на един клуб - “Манчестър Юнайтед”, който играе в “Театъра на мечтите”.

Белгийците гордо носят това прозвище, всяват страх във футболна Европа и наистина си спечелват репутацията на жестоки дяволи, които могат да изненадат всеки съперник. В редиците им по това време е световната знаменитост Пол ван Химст.

Гостите са изявеният фаворит в групата и гостуването им в София, според повечето от предварителните прогнози, би трябвало да узакони тяхното безспорно превъзходство над останалите конкуренти в кампанията.

А българските национали са в странен състав. Треньорът Рудолф Витлачил, който по същото време води и “Левски”, пуска в титулярната единадесеторка само един футболист на “сините” - Георги Аспарухов, а до него в нападение поставя “танкът от Пловдив” Тодор Диев и двамата столични локомотивци Спиро Дебърски и Никола Котков.

На вратата също е играч на “Локомотив” (София) - Иван Деянов. В защитата са Димитър Пенев, Борис Гаганелов и Василев от ЦСКА, заедно с Иван Димитров от “Спартак” (София). Видин Апостолов от “Ботев” (Пловдив) и Евгени Янчовски от “Берое” (Стара Загора) оперират в центъра на терена.

Само с 4 играчи от двата големи гранда на българския футбол великият Рудолф Витлачил в този момент напълно опровергава мита, че националният отбор може да играе силно само когатое съставен от “сини” и “червени”.

Срещата започва с леко стъписване на домакините, които в началните минути допускат белгийците да диктуват събитията на терена. Но че денят е предопределен за нашия отбор, се разбира в 19-ата минута, когато Никола Котков изпълнява пряк свободен удар и препарира вратаря на гостите Николай.

България излиза напред в резултата, а в следващите минути започва рециталът на фамозното дуо Гунди - Котков. Георги Аспарухов, който е в най-силната си форма, разпилява неведнъж и дваж защитата на “дяволите”, а Котков разпределя гениално пасовете по игрището. Закономерно България стига до втори гол, вкаран от Аспарухов.

През второто полувреме “белите” (б.а. - националите са изцяло в бяло в този мач) узаконяват превъзходството си с трети гол, изработен от Гунди и отбелязан от Котков. Деветката напредва с топката, след като я поема в центъра на игрището, на 20-ия метър пред вратата изстрелва бомбен шут, който среща напречната греда.

Котков поема отбитата топка, финтира защитника Вербийст, наричан още Лоренцо Чудото, на дузпата и я отправя в мрежата както това се прави в квартално мачле - 3:0.

Шестдесетте хиляди зрители по трибуните стават свидетели в този двубой на един наистина уникален спектакъл на двете големи български звезди - Гунди и Котков. И десетилетия след това очевидците на двубоя си спомнят в детайли техните отигравания.

Месец по-късно на стадион “Парк Астрид” в Брюксел се разиграва истинска футболна трагедия за нашия национален отбор. Противно на оптимизма след първия мач България е разбита от Белгия с тежкото 0:5. Този път Ван Химст доказва защо е смятан за най-добрия футболист в Европа по онова време, вкарва два гола в мача и буквално е неудържим на терена. Белгийците гонят брутално унижение на гостите и играят на пълни обороти до края на мача, като вкарват три от петте си гола в последните 15 минути. Независимо от регламента, според който головата разлика в мачовете между съперниците не е важна.

Целта на домакините е ясна - Белгия иска да докаже, че загубата в София е случайност, защото квалификациите продължават през трудни гостувания и на двата тима в Тел Авив. И двата отбора печелят в Израел, като българите го правят доста по-измъчено и това отново става благодарение на Георги Аспарухов.

За третия допълнителен мач на 29 декември 1965 година във Флоренция под давлението на тогавашния шеф на футбола Недялко Донски наставникът Витлачил решава, че не може да разчита на обременените от “петицата” в Брюксел играчи и на практика закарва в Италия напълно променен състав.

Останали са само Гаганелов и Аспарухов, а другите са напълно нови. В тима е върнат дори ветеранът Иван Колев, който гони 35-те години по това време. А капитан на отбора е доказаният боец Димитър Ларгов от “Славия”.

Но кадрите явно не са проблем за българите по онова време, след като сред заместниците са такива уникални футболисти като Димитър Якимов, Александров Шаламанов, Георги Найденов, Добромир Жечев, Петър Жеков, Теко Абаджиев.

На футболната епопея във Флоренция България печели с 2:1, отново след феноменален мач на Аспарухов, който в края на тази година е класиран на престижното осмо място в класацията на “Франс футбол” за най-добър футболист в Европа и също така печели единственото си първо място в анкетата “Футболист на България”. В същата година Гунди печели и приза за спортист номер едно на страната. През цялата си футболна кариера Никола Котков преминава през най-различни перипетии. Макар и признат за безспорен талант още в най-ранна възраст, Котков така и остава в графата недоказани за “силните на деня” футболисти. Може би защото е от “Надежда” и е син на скромен железничар, може би защото дълго остава верен на “Локомотив”. Или може би защото е бил прекалено голям футболист за това място от земното кълбо, но по някаква абсолютно неразбираема причина чак на 26 години той получава шанс да играе с националната фланелка.

Квалификацията за световното Англия 1966 на практика е първата кампания, в която го ползват като национал. Може би защото треньор на отбора е чужденецът Рудолф Витлачил, който явно не се е влияел от тогавашната конюнктура в българския футбол. Котков играе малко мачове за националния отбор, но сътворява своите незабравими шедьоври. И е оставил спомена за един уникален ляв крак, който няма аналог в родния футбол.

За мача с Белгия в София съвременниците му пишат за него: “Котков постепенно навлизаше в темпото на мача, докато намери спокойствието и сигурността, които по принцип го отличават. Прояви своето умение при изпълнението на свободните удари и хладнокръвието и техниката си пред вратата на противника.” Делнично и прекалено клиширано за артист от ранга на Котков. Но това е бил таванът на признанието за него. Останалото, далече по-важното, е архивирано в сърцата на всички, които са получили благодатта да го гледат. Да го обичат и боготворят. Човекът, дал футболна надежда на хората от столичния квартал “Надежда”. Няма как да загине “Локомотив”, докато е жив споменът за Никола Котков и неговия неповторим стил.

Котков заминава за световното в Англия, но не взима активно участие в първенството. В следващата кампания за европейския шампионат продължава да бъде викан от новия треньор на националите Стефан Божков. Играе в историческия четвъртфинал срещу Италия през 1968 г. За кратко сменя “червено-черния” екип на “Локомотив” със синия на “Левски”, където се събират с Гунди. Но завинаги си остава великанът от “Надежда”. Русият мъж със сините очи, който има вечно място в историята на българския футбол.