Точният произход на футбола е неизвестен. Може да се твърди, че съвременният формат 11 срещу 11 е британски и възниква през ХIX век, но има доказателства за съществуването на вид футбол, който се е играл в Китай, далеч преди Юлий Цезар да пренесе играта ,,Харпастум” в Британия.
Първите писмени свидетелства за футбола датират от времето на китайската династия Хан преди 2000 години. Един от доводите, с които Япония подкрепя кандидатурата си за домакинство на Световното първенство през 2002, е, че още през XIV век там се е играла такава игра с името ,,Кенат”. Правилата на играта се променят през вековете, но преследването на това, което ние наричаме ,,футболболна топа”, неизменно е едно от най-постоянните забавления за човека.
Така е било и за двевните гърци и римляни. Полидевк описва развлечението ,,харпастум” по следния начин: ,, Играчите се разделят на две отделения. Топката се хвърля над линията по средата. В двата противоположни края на игрището зад местата, където са били постоени играчите, има още две линии (което вероятно съответства на съвременните гол-линии), зад които се опитват да я пренесат – достижение невъзможно, без да се блъскат един другиго напред-назад.” От това описание можем да съдим че ,,харпастум” е дал произхода и на двете игри – ръгби и футбол.
Игрите с топка в Британия вероятно възникват като ежегодни състезания, организирани по време на Заговезни. По правило те започвали на пазара и са включвали два отбора с неограничен брой играчи, чиято цел е да изтикат топката зад гол-линията на противника, която се е намирала на някое удобно и не много отдалечено от центъра на града място.
Тази игра била много настървена, жестока и изключително опасна. Хората залоствали по-ниските си прозорци, тъй като вилнеещите тълпи много често се биели по улиците. Герой ставал този играч, който успявал накрая да достигне целта с топката. А това не винаги било топка. Хората на разбойника Джейк Кейд питали по улиците на Лондон свински мехур. В Честър проявили дори малко по-лош вкус при избора на обекта на ритници – там играта възникнала като празненство в чест на победата над мародерстващите датчани и за топка е използвана главатат на един от загиналите врагове. В по-късни времена играещите се задоволяват да ритат кожено кълбо по време на празненаствата по Заговезни.
Запазен е писмен паметник, в който се споменава, че през 1175 г. В Лондон ученици са играли футбол организирано преди Великия пост, а по времето на Едуард II футболът е вече толкова популярен, че търговците, които се страхуват тази жестока и опасна игра да не навреди на търговията им, изпращат петиция до краля да я забрани.
На 13-ти април1314 г. Крал Едуард II забранява играта с довода, че нарушава спокойствието , като издава следния декрет: ,, Поради прекомерния шум в града създаван от гонитба на големи топки, което може да доката множество злини, да пази Бог !, ние заповядваме и забраняваме от името на Негово Величество Краля, под заплаха от лишаване от свобода, всякакво практикуване на тази игра за в бъдеще в града’’.
Това е само един от многобройните опити да се изкорени популярното забавление. През 1349 г. Крал Едуард III се оптива да забрани футбола, понеже преценява, че младежите прекарват много от времето си в игра на футбол, вместо да се упражняват по стрелба с лък или хвърляне на копие. Той заповядва на шерифите си да „задушат такива безмислени дейности”. Подобни заповеди са издавани от Ричард II, Хенри IV, Джеймс III без обособено траен ефект. Едно такива кралско постановление от 1491 г. Забранява практикуването на футбол или голф, а за престъпление се счита „в границите на Кралството да се използва футбол, голф или друга безмислена недоходоносна игра”.
Въпреки всички тези мерки играта процъфтява във времената на династиите Тюдор и Стюарт. Само Кромуел успява да попречи донякъде на развитието й и тя идва отново на мода едва по време на Реставрацията. Самюел Пепис, който пише век след събитията, разказва как през страшния мраз на януари 1565 г. „улиците бяха пълни с футболни топки”.
По това време все още няма никакви правила, а играта е просто оправдание за безпрепятствено забавление на тълпата. Сър Томас Елиот в известната си творба „Губернаторът”, публикувана през 1564 г. Заклеймява футбола като го нарича „животинска свирепост и прекомерна жестокост, заслужаваща единствено да потъне във вечна забрава”. Но здравеняците в Англия не можели просто така да се откажат от задружната си жизнерадостна игра. По време на управлението на Елизабет I футболът е широко разпространен, а поради липсата на правила и рефери често се стига до инциденти понякога дори с фатален край.
През седемнадесети век футболът е известен с различни имена. В Корнуол е наричан „Хърлинг” – наименование, което след време ще се даде на хокея, а в Норфолк и Сафолк се използва името „Кампинг”.
Карю в своето „Изследване на Корнуол” изказва предположение, че неговите жители са първите, които възприемат правила за играта. Той записва, че на никого не се разрешава да „бута или хваща под пояса”, което вероятно означава, че спъвания, атакуване или сграбчване под линията на кръста са били непозволени. Авторът също така споменава, че не се разрешава „да се подава предна топка”, което може би означава, че е забранено да се подава напред - още една прилика със съвременния спорт ръгби.
Такива правила обаче не са прилагани повсеместно. Стрът в своето изследване „Спортове и забавления” описва футбола по следния начин: „Когато се организира футболен мач, два отбора с еднакъв брой играчи излизат на терена и застават между две врати, които са на разстояние една от друга осемдесет или сто ярда. Врата обикновено се прави с два кола, забити в земята на два-три фута един от друг. Топката, която по традиция е надут мехур, обвит в кожа, се вкарва в средата на игрището и целта на всеки отбор е да я прекара зад линията, очертана от двата кола на противника, а щом това се постигне, играта е спечелена.
Способностите на играчите се проявяват най-добре при атакуване и отбраняване на вратата, затова играта по-често е наричана игра на гол, а не игра на футбол. Когато тази забава става крайно ожесточена, играчите започват да се ритат най-безцеремонно по подбедриците, а някои биват премятани с голям риск за крайниците им.”
Изглежда битките на терена по онова време са били очаквани с голям възторг, както и по времето на възраждането на играта в средата на деветнадесети век. В края на двадесети век, разбира се, самата идея за побой заради самия бой се възприема с възмущение.
Очаквайте следващата част от поредицата ''Архивите са живи'' другият четвъртък.